Промоция!

Достопаметни дела и слова

11.00лв. 8.25лв.

289 налични

HISTORIA MAGISTRA VITAE в „Девет книги достопаметни дела и слова“ на Валерий Максим Той не е сред първенците на римската проза. За това би могла да свидетелства и оскъдността на биографични данни за него. Точно може да бъде фиксирано времето на разцвета му – годините на управлението на Тиберий (14-37 г.). Сам в съчинението си съобщава за скромните си материални възможности и за благоразположението на видния Секст Помпей. Но оттук нататък няма сведения било за произхода (хипотетично свързван с рода на Валериите) и образованието му. било за живота и края му. Единственото сигурно свидетелство за неговата дейност остават „Девет книги достопаметни дела и слова“. наръчник-компилация от исторически примери. предназначен за школите по красноречие и за улеснение на практикуващите оратори. Източници на историческия материал. използван не винаги съвсем точно и критично. са преди всичко Тит Ливий и Цицерон (споменати поименно само веднъж). Салустий. Помпей Трог. аналистите Целий Антипатер и Валерий Анциат. вероятно и съчиненията за римските древности на енциклопедиста Марк Теренций Барон. а и подобни сборници. съвременни или от близкото на автора минало. които не са достигнали до нас. Включването и на разкази за чужденци не е някаква находчива идея на Валерий Максим. а е влязла твърдо в историографската традиция още в предходния век най-ярко чрез биографичната поредица „Хебдомади“ на споменатия Барон и биографиите на прочути мъже на Корнелий Непот. След неголемия предговор. който съчетава информация за целите на съчинението с комплименти към адресата на съчинението. принцепса Тиберий. композиционната линия се движи по низходяща градация с начало най-висшето отношение на човека – отношението към боговете. религиозността. Първа книга обединява примери за зачитане и незачитане на боговете. за лъжлива религиозност и за отхвърляне на чужди религиозни порядки. за птицегадания. поличби; знамения. съновидения. чудеса. Втората насочва към човешката общност – церемонии. задълженията и порядките на магистратите и съсловията по време на Републиката. военна наука и обичаи. завършвайки с отбелязване на величието на римляните. като един вид преход към трета книга. А тя. както и следващите я четири. фокусира върху човешкия характер – главно добродетели. изразени чрез постъпки и думи както на римляни (естествено преобладаващи). така и на представители на чужди народи: храброст. търпеливост. устойчивост. умереност. безкористност и въздържание. умение да се живее в бедност. почтителност. съпружеска любов. приятелство. щедрост. човечност и снизходителност. признателност. уважение към родителите. братска любов. любов към родината. бащина любов и нежност към децата. целомъдрие. строгост. справедливост. вярност в обществените отношения. вярност на жени към мъжете им и на роби към господарите им. Последната глава на шеста книга „За промените в характера или превратностите на съдбата“ сякаш подсказва за част от темите в книга седма и осма – променливостта-щастие. но и несполуки. критични положения. очаквани и неочаквани завещания. забележителни публични и частни процеси. жени. осмелили се да се явят на форума като защитници на своя или обща кауза. хора. извършили простъпка. която са осъдили у другиго. Краят е все пак укрепен с положителни примери – за ползата от интелектуални занимания и от красноречието. за достойнството на живота след оттегляне от обществена дейност и на старостта. като последната глава е един вид списък на автори на велики дела. За разлика от предходните книги. в които негативните примери са разпръснати като контрастиращи пунктове сред далеч по-многобройните позитивни. деветата книга е посветена изцяло на пороци и недостойни постъпки: лукс. жестокост. гняв и омраза. сребролюбие. надменност и невъздържание. коварство. безразсъдност. отмъщение. безчестни дела и слова. измами и др. Познаването на историята и на примерите от древността. наред с познаването на специфичното за държавата и властта право. е изрично посочено от Цицерон като задължително за оратора. То е толкова очевидно. че Марк Тулий не счита за необходимо подробното му обосноваване в своя трактат „За оратора“. който заедно с „Брут или за прочутите оратори“ и „Ораторът“ е основен за познаване на историята. теорията и практиката на римското красноречие от времето на републиката. Напълно можем да вярваме на думите на най-знаменития римски оратор: „Защото както при делата и процесите от частен характер често за опора на речта служи гражданското право и затова то трябва да се познава. така и в публичните дела. пред съдилищата. народните сборове. пред сената ораторът. зает в обществения живот. трябва да разполага с познания за древността. с авторитета на публичното право. със знания за същността и принципите на държавното управление. “ ( „За оратора“. І. 46. 201) Необходимостта от тези познания остава валидна и за оратора и през следващия I в.. времето на Валерий Максим. когато съдбините на обществото не се решават от волята на гражданите. изразена в народните сборове и в сената. а от волята на първия сред тях – принцепса. Затова и в неговата книга акцентът се измества от гражданската и политическата към моралната стойност на делата и словата – и това я приближава към морализиращата стоическа философска проза през този век. представена от Луций Аней Сенека. Третата книга на Сенековия диалог „За гнева“ например е преизпълнена с достойни за подражание примери за прочути люде. преди всичко владетели. успели да се въздържат в гнева си (Платон. Филип Македонски. Цезар. Август). и примери. достойни само за осъждане. на пълна липса на контрол в гнева (Калигула. Александър Велики). Много силен е печатът на времето и върху словото на Валерий Максим. който следва т. нар. нов стил през I в. Ораторското изкуство. което през принципата загубва функцията си на главно оръжие в големите обществени спорове на форума. се проявява вече в по-маловажни дела по частни спорове или в публични декламации. А този. който подготвя декламация. иска не да победи. а да се хареса. твърди съвременникът на тази промяна. ораторът Монтан. И затова търси какви ли не привлекателни украси: тъй като желае той самият. а не делото му. да получи одобрение. Ала вече образованата публика изисква слово сентенциозно. което в тесен обхват да затваря обемна мисъл; тя знае да цени сполучливите описания – на природата или на предмети на изкуството. в които речта се превръща в зрително и слухово градиво; тя търси пасажи с поетичен блясък. зает от поетическата съкровищница на Вергилий и Хораций. както твърди Юлий Апер. който в Тацитовия „Диалог за оратора“ представя модерните тенденция за I в.; тя усеща тънко ритъма на фразата; тя се възхищава. ако мислите и думите влизат в изтънчени и изненадващи съотношения. за които реториката използва термина фигури. Следвайки този нов стил. и Валерий Максим търси сентенциозен израз е антитеза. с ефектен паралелизъм. натрупвания на реторични въпроси и възклицания. фигури на речта. които будят възраженията на критици с класическа настройка и вкус. Независимо от известна фактологична неточност и реторическа маниерност. съчинението на Валерий Максим е съдържало достатъчна полезност и приятност за ред използвали го по-късни прозаици: Апулей (ІІ в.). историка Амиан Марцелин (IV в.). неговия съвременник Симах. обществен деец и писател. един от последните видни римски защитници на езическата древност. а и св. Августин (IV-V в.) в „За Божия град“. Вероятно по същото време Юлий Парис прави за целите на школското обучение една кратка версия (епитоме) от една книга. Свободна обработка на основния текст с добавки и от други извори дава частично запазеното епитоме на Януарий Непоциан. Практиката за съставяне на кратки версии продължава и през Средновековието. а интересът към пълния текст е засвидетелстван с многобройни ръкописи в манастирските библиотеки. Познават и го използват през IX в. Седулий Скот. Лупус от Ферие. Хейрик и Ремигий от Оксер (ІХ-нач. на Х в.). а по-късно Уибалд от Страбло (ХІ-ХІІ в.). Петър Кантар (XII в.). Петър от Блоа и Гиралд от Камбре (XII-нач. на XIII в.). Винценций (Венсан) от Бове (края на ХІІ-ХІІІ в.) и др. Радулф Тортарий (XI-XII в.) прави опит за поетична обработка в хекзаметър. Валерий Максим е сред авторите. използвани от Монтен като източници за античността в неговите „Опити“. Той за пръв път сега се предлага на българския читател в подбор на тези антични. преди всичко римски персонажи и епизоди. които често се явяват в европейския културен контекст. а и могат да насочат отново вниманието към тази епоха. чието незнание лишава от познанието за Европа в дълбочина. Анна Б. Николова

Описание

Допълнителна информация

Тегло 0.35 kg
Автор

Брой страници

390

ISBN

954-320-018-1